(… покривната култура на Бургас)
На върха на едно клатещо се климатично тяло в центъра на Бургас стояха два гларуса – изтънчени представители на своя вид, с оперение като ленено сако през август и поглед, който казва „Знам всичко за теб, човек, и пак не ми е интересно“.
– Брат, гърми ли ти? – попита първият гларус с леко повдигната вежда (ако имаха вежди).
– Само в петък вечер, когато се съберат две неща – пълнолуние и моминско парти от Ямбол – отвърна вторият, докато внимателно избираше къде да пусне поредната си философска мисъл. Тя падна точно върху чисто новата тераса на апартамент, купен с ипотека, душа и малко надежда.
– Стил. – кимна първият гларус одобрително. – Това е бомбандировка с послание.
– Абсолютно. Аз съм артист, брат. Работя с пространство, изненада и киселинност.
Под тях морето дишаше тежко, като човек след „Арагонит“ и две кебапчета. В далечината от „Лазур“ се носеше приглушен ритъм, микс между сръбско, фолк и нещо, което звучеше като кавал с махмурлук.
– Слушай… понякога си мисля дали сме просто птици или социални коментатори със силен гастроинтестинален глас – продължи вторият гларус. – Какво е това, ако не политическа позиция?
– Това е арт-инсталация, брат. Временна, но незабравима. Ефимерна като паркомясто в центъра в неделя сутрин.
Малко по-надолу двойка туристи снимаха с дрон, а гларусите позираха така, както могат само същества, израснали с гледка към „Меден рудник“ и детство на сергиите на „Краснодар“.
– Едно време имаше стил, ей! Кацаш на баничарницата, грачиш два пъти, хората ти хвърлят баничка. Сега? Хвърлят снимки в TikTok и салфетки.
– Да, бе, онзи ден кацнах на един кабриолет, мислех, че е лодка. Срам! Градът се променя…
– Променя се, брат, ама ние – гърмим. Това е важното. Духовно, акустично и понякога буквално.
Някъде в далечината изригна сигнал на аларма, явно някой пак беше оставил френско сирене на балкона. Гларусите се усмихнаха с онзи израз, който само истинските местни могат да си позволят – смесица от снизхождение, гордост и леко лятно подигравателно спокойствие.
– Айде, брат, ще ходя да се разпиша на капака на онзи BMW. От оня тип – готви се да слуша чалга до изгрев.
– Стилно. Само не забравяй – да гърми.
– Винаги, брат. Винаги.
(Продължение на изисканата перната хроника)
Настъпи вечер. Бургас беше обвит в онази влажна тишина, която мирише на бензин, сол и евтин парфюм с име като „Дива магнолия №7“. Гларусите (неразделният тандем от климатичния компресор) се бяха преместили на покрива на сградата на Операта, защото считаха, че там мислят по-добре.
– Получих сигнал – каза първият гларус с тон на птица, гледала твърде много „Peaky Blinders“.
– От кого?
– От чайка от Сарафово. Видяла нещо. Важен казус. Изчезнала цаца.
– Цаца? – вторият гларус се изправи рязко, перата му светнаха в лунната светлина като на чиновник след ревизия. – Ти искаш да кажеш… престъпление?
– Цаца. В Морската градина. Поръчана, платена, къпана с лимон. Изчезнала мистериозно, преди да бъде консумирана.
– Боже мой! Това… това е покушение над идентичността на града!
– Казах си същото. Това е не просто гастрономическо посегателство – това е културен саботаж.
И тръгнаха. Стигнаха до Морската. Обикаляха с походка на лондонски детективи. На местопрестъплението цареше зловеща тишина. Масата беше празна. Имаше само пластмасова вилица, паднала като последна надежда на едно гладно сърце.
– Ето я. Вилицата. Изоставена. Студена. Много студена. – Вторият гларус наклони глава и я подуши. – Има следи от чеснов сос. Но липсва цацата. Направо… изпарена.
– Това не е работа на котка. Това е професионалист. Работи тихо, точно и с мазна ръка.
– Звучи като гларус от „Зорница“. Те имат стил, но нямат скрупули.
– Или някой по-зъл…
– Не искаш да кажеш…
– Да. Чайките от Слънчев бряг.
Тишина. Вятърът започна своя танц сред палмите, сложени по проект с европейско финансиране.
– Те не крадат за глад. Те крадат за показност. За съдържание. За TikTok, каза единият.
– Значи не просто имаме престъпление… Имаме инфлуенсърско престъпление, констатира другият.
– Точно така. Наречи го както искаш – но цацата трябва да бъде възстановена. Честта на Бургас зависи от това. Не можем да оставим града да се превърне в черноморска версия на „CSI: Варна“.
– Слушай… – вторият гларус сведе глас до едва доловимо грачене – …имам един познат. Гълъб. Работи в Централна поща. Вижда всичко. Чува всичко. В последно време говори за някакъв таен концерт в изоставеното заведение до плажа. Чалга, наргилета и… замразена цаца на черно.
– Това е то. Епицентърът. Ядрото на гастрономическата подмолност.
– Ще ударим довечера. Нека гърми.
И отлетяха в нощта – две сенки срещу луната, два бургаски пазителя на вкуса, музиката и моралния ред. Перата им шумяха, а въздухът ухаеше на буря. И на оцет.
Елвира Нюню
