България се намира в напреднал етап от процеса на присъединяване към еврозоната. Решението за приемане на еврото от 1 януари 2026 година е подкрепено от поредица европейски правни актове, които потвърждават изпълнението на критериите за конвергенция и одобряват фиксирания курс на лева към еврото. Националната рамка включва Закона за въвеждане на еврото и множество технически и административни мерки, които вече са подготвени. На този фон въпросът за евентуален отказ от приемането на еврото в последния момент поставя както правни, така и икономически и институционални въпроси.
Правната рамка на Европейския съюз не предвижда официален механизъм, чрез който държава членка, изпълнила критериите и получила одобрение от Съвета на ЕС, да се откаже едностранно от въвеждането на еврото. България, подобно на всички държави членки извън еврозоната с изключение на Дания, е поела задължение да въведе еврото при изпълнени условия. Отказът би създал правен вакуум, защото не съществува процедура за връщане на страната към предходен етап от механизма ERM II или за замразяване на вече взети решения. Това би наложило политическо и правно договаряне между София и европейските институции, а такова договаряне не е гарантирано.
Икономическите последици също биха били значими. Отлагането или отказът би поставило под въпрос предвидимостта и надеждността на държавната политика. Инвеститорите и международните анализатори биха могли да възприемат решението като знак за институционална нестабилност. Това би довело до повишаване на рисковите премии, потенциално оскъпяване на външното финансиране и забавяне на инвестиции. Особено чувствителна би била реакцията на финансовите пазари, тъй като България функционира с валутен борд, а устойчивостта на борда зависи от доверието в институциите и от стабилност на политиката.
Важно уточнение е, че отказ от приемането на еврото не би довел до възстановяване на независима монетарна политика. От 1997 година насам България няма собствена монетарна политика, тъй като валутният борд фиксира лева към еврото и пренася решенията на Европейската централна банка върху българската финансова система. Следователно и при запазване на лева страната продължава да следва монетарните условия на еврозоната, без да участва във вземането на решенията.
В рамките на евентуален отказ могат да се разгледат два сценария – оптимистичен и реалистичен.
В оптимистичния сценарий България предприема отказ или отлагане чрез координация с европейските институции. В този случай страната би успяла да договори удължаване на времевия хоризонт, към който да се стреми, без да се стига до правна криза. Валутният борд би се запазил, обменният курс би останал стабилен, а страничните икономически ефекти биха били ограничени. Страната би получила време за допълнителна подготовка, комуникация с обществото и доизграждане на административните механизми. Рисковете за финансовата стабилност в този сценарий са минимални, защото основните параметри на икономическата политика остават без промяна.
Реалистичният сценарий е значително по-проблематичен. Ако отказът се случи внезапно, без координация и без правно основание, това би довело до сътресения. Европейските институции могат да възприемат решението като нарушение на поети ангажименти. Финансовите пазари биха реагирали негативно, особено ако има признаци за политическа нестабилност. Съмнения относно устойчивостта на валутния борд биха могли да увеличат финансовия натиск, макар и не непременно да доведат до криза. В този сценарий България се изправя пред продължителен период на несигурност и по-високи икономически разходи, а интеграционният процес може да се забави за години.
Общото заключение е, че макар отказът от приемането на еврото през 2026 година да изглежда политически възможен, той е обременен с правни и институционални трудности. Най-същественият риск е свързан не толкова със самата валута, колкото с нарушаване на стабилността и предвидимостта в икономическата политика на страната. Внимателното управление на процеса и ясната комуникация са ключови, независимо от избрания курс.
