Гласът на етнографа: Нестинарството – не реликва, а жива културна връзка
Нестинарството не е атракция, а древен културен код, който съчетава езически и християнски пластове и заслужава разбиране, а не осъждане. Това заяви Пламена Кирова – главен уредник на Етнографската експозиция при Регионален исторически музей – Бургас, в отговор на позицията на Сливенската митрополия, която тази година забрани провеждането на нестинарските игри в религиозен контекст.
„Нека оставим хората в Странджа, нестинарите, да бъдат медиатори между нашия земен и онзи свят – на другото, на непознатото. Нестинарството е именно това – огънят е земната проекция на Слънцето, а нестинарите са медиаторите между двата свята“, коментира етнографът.
Сблъсък между традиция и догма
В навечерието на празника на светите Константин и Елена по стар стил – 3 юни, когато традиционно се провеждат нестинарските ритуали в с. Българи, Сливенският митрополит Арсений публикува остро послание до духовенството и миряните. В него той нарича обичая „кощунствен ритуал“ и „езическо подражание“, което няма място в православната практика.
„Забраняваме нестинарските игри да започват от православен храм и да се предоставят свети икони за тези ритуали. Те нямат нищо общо с християнството“, гласи позицията на митрополията.
Етнографски прочит на историята
Кирова обаче настоява, че подобни обичаи не могат да бъдат разглеждани изолирано от културно-историческия им контекст. Според нея, нестинарството е ярък пример за културен синкретизъм – сливане на предхристиянски вярвания с новите религиозни пластове, донесени след Покръстването.
„Бих помолила всеки интелигентен човек да прочете въпросите на княз Борис към Папа Николай Първи. Там ясно се вижда как църквата е наслагвала празниците си върху вече съществуващи народни ритуали. Това не е случайно – а част от начина, по който християнството е прието по нашите земи“, допълва тя.
Между огъня и паметта
Докато за част от обществото нестинарските игри се възприемат като туристическа атракция, за местните общности в Странджа този ритуал остава дълбоко личен, свързан със съдба, памет и идентичност.
„Културата не се забранява – тя се разбира“, обобщава Пламена Кирова. И подчертава – ролята на етнографите не е да осъждат, а да пазят и обясняват традициите на хората, които все още стъпват боси в жаравата – не за публиката, а за вярата си.
