Жокерът. Един от най-иконичните злодеи в попкултурата, пренаписал правилата за изграждането и мотивацията на класически анти-герой още с първата си комиксова поява през далечната 1940 година, а в последствие изобразен на голям и малък екран до момента в поне три гениални актьорски въплъщения – на Джак Никълсън в първия Батман на Тим Бъртън, на покойния Хийт Леджър в Черния рицар и на Марк Хамил като озвучител на персонажа в анимационните филми за Батман (а в последствие – и на игрите от обсипаната с награди Arkham серия на Rocksteady).

Днес Жокерът има ново филмово лице, а образът успя да докара още един голям актьор на ръба на психическия и физически разпад – Хоакин Финикс. По времето, когато четете този текст, претворената в тежка психологическа драма история за произхода на “Клоунския принц на престъпността“ вече се класира като една от най-успешните във финансово отношение и масово обожавани от публика и критика ленти на 2019-та, говори се за напълно заслужена кошница с позлатени оскарови статуетки на церемонията догодина, а филмът – във връх на иронията – се стовари на екран броени седмици след разбунилото духовете изказване на големия Мартин Скорсезе, че за него комиксовите филми не са кино, на всичкото отгоре използвайки визуалната стилистика… на самия Скорсезе.

За Жокера може да се говори много, въпреки че според Финикс и режисьора и сценарист Тод Филипс е най-добре да не се говори изобщо, защото филмът е широко отворен за всякакви интерпретации, а отговорите, които всеки един зрител ще намери за себе си в киносалона, са строго индивидуални. Както казва самият Финикс, отказвал до момента да се забърква по какъвто и да е начин в комиксовото кино, отхвърляйки предложените му роли на Доктор Стрейндж и Брус Банър/Хълк, нещото което го е привлякло към персонажа е фактът, че не е напълно сигурен какво му е отношението към него. А когато има всички отговори, Хоакин твърди, че лесно се отегчава. Има си и съвсем основателна причина актьорът да не разбира съвсем героя си, а онова по-горе за свободните интерпретации изобщо не е претенциозно рекламно изказване на хора, които се опитват да ви подмамят да си купите билети. Просто Жокера е представен от гледната точка на един безкрайно неблагонадежден разказвач и вие сами ще трябва да си прецените кои събития са реални и кои – измислица, защото между двете в нито един момент не се появява ясна разграничителна линия (каквато в крайна сметка се появи дори в един от класическите филми, използващи прийома с неблагонадежния разказвач – Обичайните заподозрени). Именно фактът, че на Жокера и респективно – лентата за него – не може да се има никакво доверие, бързо затваря устите на крайните комиксови фенове, притеснени, че фиксирана история за появата на култовия злодей ще демитологизира персонажа, чийто произход и дори истинско име винаги са оставали неясни в комиксите. И точно този разказвачески похват е дал на Тод Филипс и компания възможността да се развихрят както си поискат, без да се съобразяват с нищо и никого.

Жокера ни представя живеещия на ръба на оцеляването с тежко болната си майка Артър Флек (Финикс), който си изкарва прехраната като клоун в малка фирма, откъдето човек може да си наеме гримиран хубавец с изкуствена усмивка за най-различни тържества и събития. Артър си мечтае някой ден да се превърне във велик комик и да го показват по телевизията, подобно на идола му Мъри Франклин (Робърт Де Ниро), но е препъван във всяко свое начинание от тежки психически отклонения. Всичко това се развива насред добре познатия ни Готъм Сити, където бащата на бъдещия Батман – Томас Уейн (Брет Кълън) – тъкмо се е включил в надпреварата за кметските избори, самият град тъне в боклуци заради стачка на фирмите за чистота, бедността и безработицата удрят пикови стойности, а престъпността ескалира непрекъснато.

Може би тук е моментът да отговоря на въпроса, който самият аз си задавах преди да вляза в киносалона – предвид факта, че цялата рекламна кампания за Жокера ясно показваше, че това на практика е груба и сърцераздирателна драма, в която с просто око не се долавя нищо комиксово, а Тод Филипс категорично заяви, че това е самостоятелен филм и няма изгледи Жокера на Хоакин Финикс да се появи в предстоящата нова трилогия за Батман с Робърт Патинсън в ролята на Черния рицар – има ли някаква логика тази история да се бута насред DC вселената? Или авторите просто разчитат на по-големи приходи, слагайки познато име на постера, защото иначе няма голям шанс масовият зрител да отиде, за да гледа филм за несгодините на прогресивно полудяващ и мачкан от живота комедиант? Е, оказа се, че в крайна сметка има причина Жокера да бъде филм за Жокера, а не освободена от логото на DC Comics стандартна драма. Въпреки че препратките към Батман митологията са малко (макар и адски интелигентно вмъкнати), Филипс се възползва максимално добре от факта, че всички познават грозното лице на Готъм (градът, прочее, може да се приеме за съвсем легитимен герой в историята) и това, в какво ще се превърне Жокерът, изграждайки по този начин рамките на историята си. И зареждайки я с допълнителното напрежение от факта, че всички знаем какво ще се случи в крайна сметка с Артър Флек, всички знаем, че нещата в един момент ще ескалират брутално, но нямаме идея кога и как ще се случи това.

Както вече би трябвало да си чул, освен ако не си прекарал последния месец в дълбините на Сибир, лишен от обхват, и сега си се върнал в цивилизацията, само за да почетеш малко HiComm и да отидеш на кино, черешката, че и блатът, и шоколадът, и сметаната на жокеровата кино-торта носят името Хоакин Финикс. И без това отличният актьор без никакви съмнения прави най-добрата роля в кариерата си и би било истински срам, ако критиката не го зарине с награди, защото малко актьорски изпълнения от последните години могат дори да се доближат до това, което пуерториканецът постига тук. Образът на Жокера е изтъкан от хаос и маниеризми, от неочаквана смяна на настроенията и излъчването и дори резки промени в начина, по който говори. Хоакин придава нови измерения на понятието “лудост” с герой, от когото във всеки един момент можете да очаквате практически всичко. Изпълнението на Хийт Леджър в Черния рицар беше еквивалентно велико, но драстичната разлика е, че Жокера от филма на Кристофър Нолън видимо се забавляваше с лудостта си, докато същата при Финикс е болезнена, изтъкана от мрак и безнадежност. Дори и прословутият смях на Артър се преплита с истеричен плач, като често е напълно невъзможно да различите едното от другото, а героят сякаш подсъзнателно се опитва да раздере собственото си гърло, за да пусне навън всичко, което му се е насъбрало. Тук няма и помен от класическия забавен и култов в цялата си психопатия Жокер, защото Фиск е просто празна обвивка на отдавна унищожено човешко същество, под чийто блед грим се крие единствено и само чернилка. Това е образ, преднамерено изграден така, че да ви бъде невъзможно да се асоциирате с него, защото това би означавало да се асоциирате с бездна от леден хаос, пропадането в която е необратимо. Жокера се движи по ръба между това да му съчувствате, заради страданието му и същевременно с това да се отвращавате от него, заради липсата на всякаква човечност, а усещането от люшкането между тези две крайности в собственото ви съзнание създава меко казано дискомфортен микс от искрена мъка и бяс, която ще ви доближи до лудостта на самия Артър с една идея по-близо, отколкото би ви се искало.

За съжаление обаче, подобно на всеки моноспектакъл, фокусирал прожекторите си върху един-единствен актьор, ако извадим Хоакин Финикс от рецептата на филма, изтънченият Бьоф Строганов рязко ще се превърне в тройка кебапчета с гарнитура от лютеница. Много зрители и критици побързаха да обявят Жокера за едва ли не филмът на декадата и тук се чувствам длъжен да отбележа, че понятието “гениален филм” не бива да се бърка с понятието “гениално актьорско изпълнение”. Дори и да си говорим за моноспектакъл.

Когато проектът беше обявен преди няколко години, много хора се чудеха как точно Тод Филипс – режисьор, който на практика е оставил своя отпечатък на филмовата сцена основно с тъпанарски комедии, увенчани с трилогията Последният ергенски запой – ще направи тежка психологическа драма. И отговорът е удивително прост – както отбелязах и в началото, Филипс на практика е заснел филм на Скорсезе. Дали ще го приемете като своеобразно любовно писмо към любимия му режисьор или като директно плагиатство на сцени, композиция, цветови корекции на кадъра и работа с камерата, е без особено значение, защото на практика Жокера е комбинация от Шофьор на такси и Кралят на комедията. Сякаш за да подчертае този факт, Филипс е поверил – ей така, колкото да го има в кадър – образа на Мъри Франклин на Де Ниро – роля, която безпроблемно можеше да бъде изиграна от който и да е що-годе читав драматичен актьор, защото нищо в нея не предизвиква таланта на екранния колос и не му дава шанс да се развихри. Наречете ме дребнав, но аз наистина имам проблем с филм, в който оригиналният режисьорски почерк е размит под имитациите до такава степен, че ако от Академията наистина тръгнат да награждават Тод Филипс, по-добре директно да извикат самия Скорсезе на сцената, за да си прибере статуетката. По-справедливо ще е някак.

На всичкото отгоре, извън хаоса на хоакиновия Жокер, филмът е ужасно подреден и направен по калъпа на класическа оскарова драма, която не може да изненада с почти нищо на сценарно ниво, а извън Финикс всички актьори на екран са напълно взаимнозаменяеми без това да промени абсолютно нищо. Дори и прословутото задълбаване в неприятната тема за психическите заболявания е доста повърхностно засегнато, като аз лично се сещам на първа сигнална за поне две сравнително актуални продукции, които показват менталните проблеми и мрачните кътчета на човешкото съзнание по далеч по-разтърсващ и въздействащ начин – престъпно пропусналия родните екрани драматичен хорър на Ари Астер Midsommar и мини-сериите на HBO Отворени рани. Силно препоръчвам и двете продукции, страхотни са.

В крайна сметка обаче, тези негативи могат да минат и за ирелевантни, при положение, че Жокера е филмът на Хоакин Финикс, а неговото изпълнение наистина трябва да се види от всеки уважаващ себе си киноман. Защото може да има по-добре заснети и написани филми, може да има филми с по-адекватни актьорски ансамбли, но подобна свръхнова от екранна лудост и актьорска отдаденост е нещо, което не се вижда често и ни напомня за искреното удоволствие от досега с изкуство от седмия тип в най-чист вид. Така че ако все още не сте го направили, поставете усмивка на лицето си и пристъпете в хладния мрак на киносалона, за да гледате Жокера. Подозирам, че два часа по-късно, усмивката ви ще угасне за дни напред, но преживяването определено е катарзисно.