Понеделник сутрин. Над страната се спуска характерната за юни комбинация от административна мараня и национален сюрреализъм. Някъде из Шуменското плато – пума. Или както по-официално се казва в пресинформацията: „некатегоризирано диво тяло с потенциал за загриженост“. Съществото е засечено от камера, която по принцип охранява зеленчукова борса, но очевидно вече работи и като наблюдателен център на дивата природа. На записа: размазан силует, приличащ на всичко между голяма котка и разстроен аксолотъл (бел. авт.: виж Google). Реакцията на институциите – паника, брифинг, медийна истерия и усещането, че природата пак ги е хванала без гащи. Разбира се после пак брифинг.
На третия ден от сагата „Пума на свобода“, България вече не беше сигурна дали гони животно, мит, продуктово позициониране или нов предизборен кандидат. Някъде между гората и студиата, институциите се разпиляха като първи курс агрономи на стаж в Сахара. След първоначалното „гражданско притеснение“ (сиреч: някой качил клипче с неясен силует и фон „ой, пума ли е т’ва“), започна голямото раздвижване на административни пластове.
Министерството на околната среда се произнесе с обичайната си решителност тип „ще следим ситуацията отдалеч и с интерес“. Гранична полиция се включи по навик, ловните дружинки с пушки от 1973-а се запътиха към платото с увереността на хора, които не знаят какво точно търсят, но знаят, че могат да го изплашат с псувня. Агенцията по безопасност на храните също се включи — неясно защо, може би за да предупреди пумата да не яде без Е-тикет. Всички правеха нещо, само не там, където беше животното. Или поне така се предполага – то така и не го видя никой. Но пък камерата го хвана! Е, камерата на някой отзад на нивата. Видеото беше с качество на охранителна система от 2004-та и мистериозен надпис „Panthera?“, който вече е на път да стане хаштаг.
И тогава се случи кулминацията. В зората на втория ден, репортерка от водеща телевизия, облечена в стил „да изглеждам готова да умра в ефир“, влезе в гората, решена да изтръгне изявление от звяра.
С микрофон, насочен към гъсталак, тя заяви:
„Намираме се на предполагаемото място, където пумата може да се укрива. Вече няколко минути тя не желае да даде коментар…“
Следваха 40 секунди тишина. Пауза. Поглед към оператора. Смут. После изрече нещо, което трябваше да звучи като журналистическа провокация, но по-скоро приличаше на отчаяние:
„Г-жо пума, вие ли сте заплахата за обществото или просто жертва на ситуацията?“
Там, където бе сочила микрофона, се раздвижи едно листо. Камерата приближи кадъра с надежда. Нищо. Репортерката се разплака. На живо. В национален ефир. С патос на Шекспир и грим като след дъжд в Берковица.
Гласът зад кадър, хванат неподготвен, измънка:
„Очевидно животното отказва коментар.“
Малко по-късно редакцията пусна кратка анотация: „Колежката е добре. Бе откарана за кратък емоционален брифинг.“ Скоро всяка медия, уважаваща себе си (а и някои, които не се уважават особено), вече имаше „ексклузивен анализ“ на пумата:
– Идва ли от нелегален зоопарк?
– Продукт ли е на животновъдно НПО?
– Или нова биологична форма на политическа сатира?
Появиха се и първите теории: пумата е пратена от Сорос, от Русия, от Рашков, от ЦРУ, или от фирма за природен туризъм в спад. В студиата започнаха дебати с лица, представяни като „експерти по хищници“, но които между 1994-та и днес са виждали пума само на етикет от спортни обувки. Докато всичко това се въртеше по телевизии, в Министерски съвет обстановката беше като в пиеса на Чехов, режисирана от режисьор с алергия към темпо. Един заместник-нещо си предложи да „разгледаме въпроса за вноса на хищници“, друг заяви, че това било работа на ЕС.
Накрая се взе най-безопасното решение – да се създаде работна група.
Срок: неопределен.
Работа: условна.
Резултат: предсказуем.
Истината е проста. Държавата не знае какво да прави с животно, което не е в регистъра, не може да се покани в сутрешен блок и не може да се назначи за временно изпълняващ длъжността на вината. Пумата просто съществува. Или не. Това вече няма значение. Защото съществува историята — и тя е много по-истинска от самата пума. Може би пумата е избягала. Може би никога не е била там. Може би просто е алегория – за свободата, която няма ЕГН, за страха на институциите от всичко, което не може да се архивира.
Но едно е сигурно: в България, когато се появи нещо неочаквано и живо — първо го снимаме, после му търсим законов статут, после се плашим, и накрая – чакаме да си тръгне само. А в края на третия ден, някъде далеч от камери и протоколи, пумата просто се обърнала, излязла от храста и си тръгнала. Нито избрана, нито обвинена. Просто по-умна от всички, които я гониха.
Елвира Нюню
