В Народното събрание този ден всички изглеждаха така, сякаш им бяха отменили обедната почивка. Не беше ясно защо, но въздухът в залата беше наситен с обида – колективна, взаимна и напълно безсмислена. Казваха, че това е нормално за българската политика, но днес имаше нещо особено: всички бяха сърдити едновременно.
Председателят на парламента влезе със сериозен вид на човек, който вече съжалява, че си е вдигнал телефона, когато са му предложили поста. Микрофоните се включиха сами, сякаш от страх. Той въздъхна и заяви с умора, каквато имат само хората, които ежедневно се карат с микрофони:
– Уважаеми колеги, днешното заседание има три точки: кой пръв се е сърдил, кой се е сърдил най-дълго и защо, по дяволите, никой не се е извинил.
Първи стана депутат от опозицията – човек с физиономия на лимон, който е чул нещо неприятно за себе си.
– Ние сме сърдити, защото управляващите пак не ни дадоха думата!
– Но вие говорите вече двадесет минути! – обади се министър от първия ред.
– Да, ама това беше по въпроса за вчерашното сърдене. Днешното още не е започнало!
В залата се чу недоволно мърморене. Всеки се чувстваше лично обиден от присъствието на останалите. Министърът на впечатленията се изправи с вратовръзка, която приличаше на националния флаг след дълга нощ в пералнята.
– Аз пък съм сърдит, защото медиите писаха, че съм се усмихвал! – възмути се той. – Аз не се усмихвам! Аз просто проверявах дали лицевите ми мускули още работят! Отзад се чу реплика: Да бе, ама и тоя тест е от бюджета! Залата избухна в ропот, който приличаше на кошер от недоволни пчели с депутатски заплати. Един независим депутат – толкова независим, че дори от собственото си мнение – стана и заяви:
– Аз съм сърдит на всички ви, защото не ме включихте в груповия чат „Кой кого дразни днес“!
– Ама ти нали си независим? – попита някой.
– Да, ама самотно е, бе! – отвърна той тъжно.
Стенографката вече не издържаше и записа в протокола: „Сесията продължава в дух на взаимно недоволство и административно отчаяние.“ След тричасов спор кой кого е погледнал криво, парламентът реши да създаде „Комисия по сърдитостта“. Заседава всеки ден от девет до шест, с почивки за кафе, оплаквания и взаимно осъждане на тона на другия. Председател стана най-сърдитият депутат – човек, който можеше да се обиди дори от собственото си изказване.
В края на деня всички излязоха навън – изморени, но доволни. Журналистите ги наобиколиха:
– Господин министър, защо сте сърдит?
– Не съм сърдит – отвърна той. – Аз просто съм емоционално напрегнат в посока разочарование.
– А вие, госпожо депутат?
– Аз не съм сърдита. Аз просто изразявам недоволството си с лице.
Когато заседанието приключи, народът гледаше новините и кимаше разбиращо. „Ей, поне тия не се преструват – виждаш, че са си сърдити хора. Имат душа!“ И така, в края на деня България се оказа стабилна в едно: всички се сърдеха на всички, но с чувство за дълг и парламентарно достойнство. Може би това беше и най-истинското единство, което държавата бе виждала от години.
Българинът има особен талант – може да се мръщи на щастието си. Дай му добри новини, и той ще каже: „Абе, да видим сега колко ще издържи.“ Покажи му успех, и ще отговори: „Абе, тоя сигурно има човек.“ Кажи му, че всичко е наред – и веднага ще подуши заговор. Но това, в своята странна логика, е форма на нежност. Мрънкането е нашият национален език на загрижеността. Ние не хвалим, защото ни е страх да не развалим магията. Ние се оплакваме, защото така си казваме, че ни пука.
Елвира Нюню