Пролетта в Люлин дойде не с цъфнали дървета, а с цъфнали нерви. Беше онзи особен сезон, в който асфалтът се разпуква като лоша връзка, а хората – като буркани с фалшиви капачки. Гого стоеше на балкона си, пушеше евтина цигара и гледаше как пред блока пак се беше появил нов джип. Черен, лъскав, с номера, които крещят „братовчедът ми е в АПИ“. Нямаше паркомясто, разбира се – отдавна бяха разпределени по неофициалната схема „кой крещи най-силно пред входа“. Джипът беше паркиран върху тревата. Тревата, където децата иначе газеха с маратонки за 12 лева от Илиянци. Гого въздъхна тежко, сякаш беше герой от руски роман, но всъщност просто му беше свършила бирата.
Слезе. Не че искаше. Но имаше една стара кирка в мазето – семейно наследство, още от времето, когато хората сами си копаеха ями, ако искаха да имат септична система. Беше хубава кирка – здрава, лека, и лека-полека започна да си пробива път към съвременната градска справедливост. Взе я. Огледа се. Съседката от петия го погледна през щората – но от онзи тип поглед, който казва: „не съм видяла нищо, но ще разкажа всичко, и ще добавя още“.
Първата забивка беше чиста. В капака – точно над емблемата. Металът изпищя с обиден тон, сякаш никога не е очаквал такова отношение в панелна среда. Втората – в стъклото. Трета – по навик.
Скоро се събра малка група зрители. Един пиеше кафе и коментираше:
– Е, поне не е на дизел.
Друга жена – с прическа от 90-те и синьо червило – каза тихо:
– Браво бе, Гого. На всички ни писна.
Кирката не беше оръжие. Тя беше символ. Символ на онова натрупване на „стига“, което се събира между мухлясалите фуги на банята и виковете от другия вход. После дойде полиция. Разбира се. Двама души – единият беше ученик на Гого от времето, когато той преподаваше в местното училище. Другият беше кум на шурея на собственика на джипа.
Разпитаха го. Гого каза:
– Не беше нарочно. Спънах се в съвестта си.
Писаха протокол. После го заведоха „да си поговорят“. А джипът? Джипът остана – с рани, които никога няма да се поправят, защото каското не покрива морално възмездие.
А хората? Хората пак заживяха както преди – само че малко по-тихо, малко по-смислено. И кирката остана там, в съзнанието на всички, като едно тихо напомняне, че в държавата на криво паркираните джипове, понякога правдата трябва да бъде забита ръчно.
„Кирката отиде на море“
Лятото дойде с апатията на чиновник в петък следобед. Гого вече не беше същият човек – беше човек с условна присъда, обществено полезен труд и ново хоби: тишината. Но морето си е море – зове те с глас на чалга от заведение в Лозенец и аромат на цаца, пържена във всичко, освен в масло. Настани се в Ахтопол. Не защото беше евтино, а защото навсякъде другаде вече беше невъзможно да стигнеш до морето без да минеш през диджей пулт, скандиращи англичани и крокс-бар.
Стаята беше под наем при леля Цеца – някога медицинска сестра, сега собственик на бизнес империя от две стаи, една барака и фризер, пълен със замразени кебапчета от 2016-та. Кирката, разбира се, беше с него. Не можеше да я остави – човек не изоставя така лесно символ на личната си революция. Вързана с въже в багажника на старата му „Астра“, тя тихо дрънчеше при всяка дупка от Бургас до града, в който все още миришеше на социализъм и пот.
Плажът беше пренаселен, както и всяко българско решение. Имаше чадъри на три нива – земя, глезени и ад. Музиката идваше от три различни посоки, и всяка песен беше по-лоша от предишната. До тях се настаниха семейство от Плевен, които комуникираха единствено чрез викове, обиди и коментари за каките наоколо. Жената цъкаше с език по всяко бански долнище, което не беше ушито лично от баба ѝ, а мъжът ѝ се пънеше да обясни защо дизелът бил по-добър на плажа.
А вечерта… вечерта дойде като главоболие след евтина ракия.
В 23:17, пред квартирата спря поредният черен джип. От онези, които паркират не където има място, а където могат да доминират. Спря точно пред вратата. Застъпи тротоара, градинката, част от маркуча на съседа и котката от първия етаж – злобна мръсница, която обичаше да излиза сама нощем. Музиката от колата гърмеше така, сякаш вътре се раждаше нова цивилизация. Гого се въртеше в леглото. Кирката лежеше до вратата – все още с пръст от люлинския бетон по нея. Гого я погледна. Тя го гледаше обратно. Не буквално, разбира се. Но го усещаше. Така, както само една истинска кирка може да усеща моралното разминаване между тенекиената арогантност и човешкото достойнство.
Този път не слезе веднага. Седна. Помисли. Отпи от топлата бира. Вдиша въздуха, който миришеше на слънце, бензин и обещания. И после… после просто се облече.
Слезе бавно, царствено. Джипът си стоеше там – самодоволен, лъскав и с шофьор, който си мислеше, че светът му дължи гледка към морето.
Гого не каза нищо. Само вдигна кирката. Не я заби – не и този път. Просто я облегна на капака. И седна на пейката срещу него.
Шофьорът излезе. Младеж с тениска „Just Do It“ и физиономия „I already did it, брат“. Погледна кирката. Погледна Гого. После пак кирката.
– Това… – започна той.
– Това – каза Гого – е молба. Обмисли я. Иначе ще премине в жалба. И в ЖП гара, защото ще трябва да се прибереш с влак.
Младежът замълча. И премести колата.
Сутринта Гого получи кафе от леля Цеца, която му каза:
– Момче, ей такива хора трябва да ни пазят. Не катаджиите. Хора с кирка и морал.
След този случай Гого си тръгна от морето спокоен. Не защото нещата се бяха променили. А защото вече знаеше – няма нужда да удряш всеки път. Понякога само трябва да покажеш, че си готов.
Елвира Нюню
