Той е човекът, който написа думите, с които поколения българи се влюбваха, плакаха и мечтаеха.
По неговите текстове зазвучаха едни от най-обичаните песни на българската естрада — „Телефонна любов“, „Огън от любов“, „Тази вечна любов“, „Да поседнем, любов, както в старото време“…
И въпреки че стиховете му отдавна са станали част от съкровищницата на българската душевност, Ваньо Вълчев си остана същият — неспокойният, търсещият, питащият се: „А дали е така?“
Днес, в Центъра за съвременно изкуство и библиотека, поетът и писателят Ваньо Вълчев ни срещна с най-новата си книга — „Помниш ли Венеция“. Книга, в която отново живеят хората и съдбите, които срещаме всеки ден – с усмивки, болки, надежди и чудеса, каквито само животът може да напише. „Вдъхновението идва от това, което е край тебе, което те заобикаля,“
казва авторът.
„Всичко в книгата е родено от срещите ми с живота, с хората, които са край мен, със събитията, които са станали.“
И наистина — всяка страница на „Помниш ли Венеция“ носи пулса на реалността.
В разказа, дал заглавие на книгата, една жена, която губи паметта си, си спомня за пътуването си до Италия – един последен, светъл проблясък от живота ѝ. История, родена от истински човешки съдби и вдъхновена от бургаската инициатива „Градина Грижовник“, където авторът често гостува.
„Това ми даде идеята да направя един разказ за една такава умна, интелигентна жена, която, за съжаление, си фантазира някои неща…“ – споделя Ваньо Вълчев. Но „Помниш ли Венеция“ не е само за спомени. В нея има хумор, ирония, човечност и светлина.
Една от най-силните истории разказва за млада жена, която осиновява дете от ромски произход, пренебрегвайки предразсъдъците. А най-големият разказ – „Идваш ли понякога“ – говори за писател, продал таланта си в замяна на власт.
Проза, която боли, но и лекува.
„Вдъхновението понякога го има, понякога го няма. Когато човек е събрал достатъчно материал, достатъчно емоции и събития в паметта си – тогава, съвсем спонтанно, идват и думите,“ казва авторът с усмивка. А когато го питат как би изглеждала днес „Телефонна любов“, Ваньо Вълчев се усмихва загадъчно:„Малко по-иначе… Отдавна е млъкнал телефонът.“
И пак, както винаги, в думите му има тъга, хумор и нежна самоирония – онова вълшебно трио, което го прави толкова истински.
„Бургас за мен е моето всекидневие. Не мога да си представя да живея на друго място. Бургас ми е най-удобното за живеене място“, признава той.
И точно този Бургас – с морето, с хората, с неговата тиха меланхолия – диша между редовете на новата му книга.
„Помниш ли Венеция“ е покана – да поседнем, любов, както в старото време, да си спомним, да се усмихнем и да повярваме, че добрите думи все още могат да спасят света.
И тази вечер, когато залата се изпълни, а думите му оживеят пред публиката, Ваньо Вълчев отново ще ни напомни нещо просто и вечно: че вдъхновението живее там, където има сърце.
