Еньовден – 24 юни – денят непосредствено след лятното слънцестоене е празнуван още от езическа древност както сред славянските и прибалтийски народи, така и от някои етнически групи в Северна Европа.
Християнската църква го посвещава на раждането на най-близкия до Христос в канониническата йерархия светец – Йоан Предтеча. По този начин празниците на зимното слънцестоене църквата отрежда на рождението на Христос, а тези през лятното слънцестоене – на Йоан Кръстител. Тъкмо заради това Еньовден е известен сред народа и като „Летен свети Иван”, а в белоруския и украински народи – като „свети Иван Купало”.
Разбира се християнското адаптиране на езическия празник почти с нищо не е изменил богатата му и наситена с поезия обредна символика. Празникът на лятното слънцестоене си остава една от най-жизнените и радостни народни традиции за значителна част от европейското население.
Няма никакво съмнение, че голяма част от фолклорното му съдържание през вековете е било видоизменяно, но най-съществените обичаи, с които е бил празнуван този повратен ден в годината, са били запазени.
Историческите данни, с които разполагаме, и най вече сведенията от „Синодикът на цар Борил” говорят недвусмислено, че през XIII век Еньовден е бил празнуван в България с необикновена жизненост и масови веселия, които напомняли най-спонтанните празници на човешката радост обогатявали духовния мир на хората от езическата древност.
От XVIII в. насам обаче, празникът по българските земи започва да губи много от характерните си игри и обичаи, преследвани и анатемосвани от официалната църква. Намаляват не само селищата, където той масово е празнуван, намалява и броя на участниците. Около средата на настоящия век празникът запазва очарованието си и спонтанно се изявява преди всичко в Източна България и някои части на Родопите. В западната част на страната много от характерните за Еньовден обичаи са били прехвърлени в новогодишните или великденски празници.
Еньовден е по същество празник на слънцето и водите. Това е изпращане на плодоносния бог по обратния му път към зимата. Не напразно народът казва, че на този ден „Еньо си намества кожуха да върви за сняг”. Емпиричното наблюдение, че „слънцето се завъртва на зима” е повод за прощаване с щедрата благодат, която небесното светило е оставило в зачатия, покълнал и зреещ плод на земята.
Това прощаване започва всъщност от последните пролетни празници в народния календар, посветени на светците-градушкари Вартоломей и Варнава (11 юни) и Елисей (14 юни). Тъкмо в тези дни по схващането на народа „слънцето започва да се върти на зима”, а „истинското му обръщане” ставало тъкмо призори на Еньовден.
Еньовден е и празник на тревите и уханните билки. Почти навсякъде той е известен и като „Еньо Билкобер” или „свети Иван Бильобер”. На този ден, рано, още по тъмно, преди първи петли, млади и стари жени са излизали по поляните да събират лековити билки за зимата. По вековно поверие се приема, че след тази дата голяма част от билките загубват лечебните си качества.
Интересно е, че това вековно наблюдение на народа не е лаическо предубеждение, а се потвърждава и от съвременните химико-аналитични изследвания. Не напразно индустрията за етерични масла в климатичния пояс на Европа приключва активната си преработвателна дейност по принцип на 25 юни.
Народът вярвал, че през нощта срещу Еньовден цъфти горската папрат и цветът и – прочутото „разковниче” – увяхва за по-малко от час след разцъфтяването си, ако не бъде откъснато. Тъкмо заради това в зеления здрач на тази загадъчно нощ из горите са бродили и мъже и жени, за да открият мимолетния цъфтеж, да откъснат „разковничето”, и да осигурят вълшебната му сила удовлетворяваща всички съкровени желания на човека.
За да запазят лечебното действие на събраните през нощта срещу Еньовден билки, някои от жените ги варели още сутринта преди изгрев слънце. По правило това са правели в заключена стая и съблечени голи. На женската голота в случая, както и при много други народни обичаи, се преписва магическо и охранително действие.
Обичай в старо време е било също така след връщане от беритбата на билки призори жените да се окъпят в реката. Ненапразно в Украйна и Белорусия празника се наричал „свети Иван Купало”. Това е било форма на своеобразно „очистване”. Изглежда обаче, че в представите на народа само изкъпването не е било достатъчно. Затова след изкъпването жените минавали под венец от еньовски цветя, държан от две моми, което вече е осигурявало окончателното освобождаване от болести и магии.
През вековното празнуване на Еньовден всеки е желаел да види изгрева на слънцето. Затова в нощта срещу Еньовден повечето от младите не са заспивали и не се прибирали в къщи. Момите са пеели еньовски песни и са събирали цветя за моминските венци и китки. Палени са били нощните „еньовски огньове”, които са изгасвали едва при изгрева на слънцето. През тази нощ, също както на Спасовден, са гонени „жени-мамници”, които съблечени голи, обикаляли нивята или близките стада, за да „примамят” плодородието и млякото им в собствените си ниви и стада. Голата женска плът и съприкосновението и с плода на земята е било винаги между всичко друго, и символ на плодородие. Затова в тази нощ, по долното течение на Марица е съществувал обичай, млади жени които не са могли да заченат, съблечени голи да се къпят в росата на изкласилите жита, с надежда за помощ.
Голяма част от еньовските обичаи са били прехвърляни на други предхождащи празници – Заговезни, Цветница, Гергьовден. Съществувал е период дори, когато на еньовските огньове са се изпълнявали обичаи, характерни за Заговезни – с изстрелването на пламнали „чавги” в момини двори.
Макар, в сравнение със северните народи, много от обичаите на този ден да са избледнели в народната ни памет, еньовският празник е завършек на един от най-съдбоносните за селския стопанин годишен период – пролетта. Броените седмици и месеци, в които семето и земята, заедно с измоленото с танци и песни благоволение на слънцето и дъждовните облаци, са осигурявали прехраната и живота на хората.
Един от най-трайно запазените обичаи на празника почти в цялата страна остава „Еньова буля”, който е форма на вече познатото „ладуване”.
В навечерието на празника момите приготвят менче с „мълчана вода”, пускат вътре пръстените си вързани с „еньовско цвете” и след като покрият съда с червено було го оставят през нощта навън „под звездите до трендафил”. После избират „Еньова буля” – малко момиченце, обикновено първа рожба на млади родители и го обличат в бученска премяна.
Рано на Еньовден, след като са били из полето и са изпълнили другите обичаи на празника, момите вземат със себе си „Еньова буля” и обикалят къщите, като пеят еньовски песни. После се събират в къщата, в чийто двор са оставили медника с „мълчаната вода” и пръстените и в присъствието на жени и мъже, започват припяването на пръстените. След всеки припев, с който се определя посредством метафори или символични понятия какъв ще е женихът на тази, чийто пръстен е изваден, момите отново подканват „Еньова буля” да бръкне в менчето и да извади нов пръстен:
Ой, Еньо, Еньо, Еньова буля,
сегни, извади сребърен пръстен.
Детето изпълнява заръката. Следва ново припяване и „определяне съдбата” на още една мома. Така припяването продължава до изваждането и на последния пръстен.
В много от случаите присъстващите приемат невръсното момиченце „Еньова буля” като истински пратеник на свръхестествените сили и проницател на човешката. Затова докато момите припяват пръстените, майките и бащите им, наредени наоколо, се интересуват от много по-реални и насъщни събития – какво ще е плодородието, ще има ли суша или мор и още редица други прогнози от този характер. Въпроси, на които детето в повечето случаи отговаря несвързано и объркано, което пък е повод за нови тълкования върху бъдещето и най-важния проблем за селския човек – ежедневното му битие.
На някои места, пак в Югоизточна България, има обичай да се наблюдава и залеза на Еньовден. Не се пропускат и най-малките подробности от потъването на слънцето в хоризонта и всяка една от тях се обсъжда вечерта като аргумент за това, на което могат да се и надяват, или пък от какво трябва да се пази челядта и земята.
