На 10 и 11 март в Бургаския драматичен театър “Адриана Будевска” ще е премиерата на пиесата “Диагноза “Едит Пиаф”. В главната роля е любимката на бургазлии, певицата Тони Димитрова. Пред “Труд” певицата разкри вълненията си в новото амплоа на актриса и разликите и приликите, които намира за себе си с великата френска певица.
Приликата всъщност според Тони е само една. Ето нейния разказ:
Моята героиня е една пострадала жена, която намират в лудница. Тя има своята драма в живота, но не с любим мъж, а с дете, което се нарича Марсел. Пее по гарите. Има еднакви неща с автобиографичния образ на Едит Пиаф. Но оттам нататък е друг човек.
Една жена, която заради лекаря, който я лекува, и заради един гениален режисьор, който е малко луд, се налага да влиза в този образ. Постановката е на Борислав Чакринов, една от главните роли е на Христо Симеонов, който играе този режисьор в пиесата. Докторът и режисьорът обожават самата Едит Пиаф като певица. И в лицето на тази пееща по гарите и нещастна жена, и в гласа те виждат някаква прилика с Пиаф.
Героинята, която режисьорът винаги е търсил, за да си заснеме филма, и лекарят, който също търси новата, другата Едит Пиаф и я намира в лицето на тази пациентка. Оттам те стават съмишленици.
Изключително
много се
вълнувам
за постановката. Пак е сцена, пак е голяма отговорност. Това, че Борислав Чакринов ми се е доверил – това е изключително голяма отговорност. Това е нещо, което винаги съм искала да правя. И ако за някои момиченца аз съм сбъднатата им мечта за певица, те пък, актьорите, за мен са сбъднатата ми мечта. Гледам ги „ей така“, с толкова големи очи на репетициите и им се възхищавам.
Аз много съм мислила за Пиаф. Тя е една жена, в която има страшно много драма. Малкото нейни снимки, които съм виждала, и това, което съм чела, ме кара да мисля, че нейният живот е по-скоро сълза, отколкото усмивка. Докато моя живот не мога да определя така.
Нейните разюздани връзки, влечението и към алкохола – всичко това тя е правила заради своите много отворени рани. Никой не е можел да ги излекува тези рани. В този смисъл тя е дълбоко тъжно-драматичен човек. А аз не съм. Аз имам своите драми, по- скоро тъги, но те ми минават. Докато тя има изключително нещастен личен живот.
Освен това тя е била много непостоянна.
На сцената Пиаф не е имала необходимост от нищо друго освен от гласа си. В малката черна рокля ръцете са или до лицето, или плътно до бедрата. Докато аз се изразявам с жестове, бих казала, че съм по-буйна. Тя е пяла насочена към себе си, не към хората. Но пък те са я разбирали тази нейна драма и е изключително въздействаща. Уж е едноцветна – черно-бели са всички нейни снимки, но на мен ми е изключително цветна като нюанс на гласа, като подчертаване на думите.
Тя е изпяла
изключителен
драматизъм
В репертоара няма нито една весела песен. Докато аз пея я весели, я тъжни песни и се усмихвам. Докато тук изключително неуместно е да пееш „Живот в розово“ и да се усмихваш. Тя е прекрасна, светла песен.
Но нейните песни не можеш да ги пееш усмихнат. Най-много ми допада, разбира се, „Не, не съжалявам за нищо“. Тя е класика, тя е, разбира се, най-великата песен, заедно с „Милорд“, „Madam, Madam“, „Живот в розово“. Но като че ли като кажеш „Едит Пиаф“, първото нещо, което се сещаш, е „Не съжалявам за нищо“.
По сценарий в постановката аз пея две цели песни и четири рефрена. Засега само пея. Не съм започнала още да играя. Скоро започнахме на сцена репетициите, а дотогава моята задача бе да напредна с песните, защото на френски не е лесно. Даже се шегувам и казвам, че ние, като пеем, имаме и паузи, докато при нея всяка нота, всичко е думи.
Там мелодията е уплътнена и в кратки мелодии има страшно много думи. Имам братовчедка, която е преподавател по френски език, и тя страшно много ми помогна със съвети за произношението.
Пиаф е пяла с малка черна рокля,
била е
висока 1,48 м
Мислех, че аз съм ниска, а съм със 7 сантиметра по- висока! Що се отнася до килограми и външен вид, наистина нямаме нищо общо, отделен е въпросът, че съм вече блондинка.
В постановката ние не търсим приликата и категоричното припокриване с образа, защото то не е и така.Това има логика и ще се разбере, когато се види пиесата.
Приликата между нас е, че тя е пяла по улиците на Париж, аз съм пяла по ресторантите на Бургас. Така че аз съм почнала от нулата, както и тя. Но там разликата е… Не искам да правя някакви сравнения, защото тя е символът на Франция.
Аз съм нормална гражданка на Бургас – това със символите – много съм чувствителна на тази тема. Не търся прилики. Максимално искам да докосна хората. Защото със сигурност няма да ги разсмея. Но ако мога да ги разчувствам… Дано да мога да се справя с Едит Пиаф. Защото Едит Пиаф не е лъжица за всяка уста…
Не аз се подписвам под театъра. Театърът се подписва под мен сега. И се питам – дали ще имам този талант, който бих искала толкова много да имам. Защото едно е да искаш да си актриса. Друго е да го имаш и да го направиш. Затова с отворена уста слушам режисьора, когато ми казва – ще застанеш така, защото в момента тя не чувства, което ти казваш страхливо. Тя го чувства, защото е хулиганка, защото не пука…
