Може да платим милиарди, но раздялата с Фейсбук ще е най-болезнена – защото сме по, по, по
В една почти сюрреалистична политическа сцена, България отново успя да демонстрира уникалния си талант да върви в обратната посока на реалността. Докато във Великобритания – страната, която действително напусна Европейския съюз – все по-често се чува политическо говорене за връщане обратно, в България се събират стотици хиляди подписа за референдум за излизане. Историята рядко предлага толкова чист пример за това как една държава може да наблюдава чужд експеримент, да види резултатите от него и въпреки това да реши, че е добра идея да го повтори.
Brexit, както вече е добре документирано, не беше еднократен „разход“, а процес на бавно натрупваща се икономическа цена. Великобритания не плати сметка и продължи напред – тя продължава да плаща. Оценките сочат десетки милиарди паунда загубен растеж още в първите години и икономика, която остава с няколко процента по-малка, отколкото би била иначе. Това се превежда на прост език като по-бавен растеж, по-високи цени и по-малко възможности.
И точно в този момент, когато дори част от архитектите на Brexit мълчат по темата, а британски политици започват предпазливо да говорят за „сближаване“ или дори за връщане в ЕС, в България се появява ентусиазъм за изход.
Контрастът е почти литературен.
В страна като България, която е значително по-зависима от европейските фондове, пазари и инвестиции, подобен ход не би бил просто политическо решение, а икономически шок. Нетните средства от ЕС, които влизат всяка година, са в размер на милиарди. Износът е дълбоко обвързан с европейските пазари. Инвестициите идват основно оттам. Всичко това не е абстрактна геополитика, а реални пътища, заводи, работни места и доходи. Към това трябва да се добави и въпросът за валутата. Връщането на лева в условия на излизане от ЕС не е романтично завръщане към „националното“, а отваряне на вратата към валутен риск. При най-вероятния сценарий – обезценяване – ефектът е добре познат: по-скъп внос, инфлация и обедняване в реално изражение. Особено когато голяма част от дълга остава в евро.
Когато всички тези фактори се съберат, говорим за икономически ефект, който може да достигне приблизително 40–50 милиарда лева в рамките на няколко години – сума, сравнима с половината от годишния бюджет на държавата. Не като еднократен разход, а като постепенно изтичане на възможности, растеж и доходи.
И въпреки това, идеята за референдум се представя често не като сложен икономически избор, а като символичен акт на „суверенитет“. Сякаш сложната мрежа от търговия, финанси и институции може да бъде сведена до емоционален жест. Тук се появява и най-интересният парадокс: България обсъжда излизане от съюз, от който все още не е извлякла напълно ползите, докато Великобритания обсъжда как да поправи последствията от това, че вече го е напуснала. В този смисъл, ситуацията не е просто политическа. Тя е почти философска. Въпросът не е дали една държава има право да взема решенията си сама – това е безспорно. Въпросът е дали го прави, като гледа реалността, или като я игнорира.
И ако има нещо наистина притеснително в тези 250 000 подписа, то не е самото искане за референдум. В демокрацията подобни инициативи са нормални. Притеснителното е лекотата, с която сложни икономически процеси се свеждат до прости лозунги – и готовността да се повтарят чужди грешки, докато те още се разгръщат пред очите ни.
Историята понякога учи. Понякога просто се повтаря.
И ако икономическите аргументи звучат абстрактно за част от обществото, демографията е болезнено конкретна. България вече десетилетия губи население и е сред най-бързо свиващите се държави в Европа, като именно младите и образованите са най-склонни да напускат. В този контекст идеята за излизане от ЕС звучи не като стратегия за възраждане, а като ускорител на вече течащ процес. Свободното движение, достъпът до европейския пазар на труда и образованието са едни от малкото фактори, които задържат част от младите хора свързани със страната – дори когато живеят навън, те често се връщат, инвестират или поддържат връзка. При рязко откъсване от тази рамка, изборът става по-прост: не „дали да остана“, а „къде да замина по-бързо и по-сигурно“. Иронията е, че в опит да се демонстрира суверенитет, държавата рискува да остане с все по-малко хора, върху които този суверенитет изобщо да се упражнява.
