Един трагикомичен разказ за българския футбол
Беше неделя – ден за футбол, шпеков салам и коментари, които звучат като TED Talk, но без субтитри. Българският национален отбор излизаше на терена срещу Люксембург. Или Лихтенщайн. Или някоя друга държава, която на географската карта изглежда като капка от разлята бира. Но това нямаше значение – защото в сърцето на българина никой не е малък съперник, когато нашите момчета „играят с хъс“ и „оставят сърцето си на терена“. Което всъщност значи, че ще загубим с 0:2, но после ще говорим за „тактическото надиграване“ и „моментите на колебание“.
Нашият герой – коментаторът! Слушаш го и си мислиш, че това не е мач, а защита на дисертация: „Виждаме как фланговият бек на България се позиционира в пространство от около 17.8 квадратни метра, създавайки фалшив триъгълник в зоната между линиите. Това позволява на офанзивния халф да извърши кинетично подаване с вектор вляво…“ А всъщност Пешо просто изрита топката в тъч. WTF!
Междувременно на терена се фръцкат футболистите, които приличат на смесица между манекени на магазин за фалшиви дрехи и статисти от реклама на фейд за брада. Един има татуиран часовник на ръката, защото „винаги е време за гол“. Друг носи обеца на веждата, защото така пишело в Инстаграма на Кристиано. И разбира се – всички със снежнобели зъби, които светят нощем без нужда от прожектори. Мачът се играе на стадион, който се нарича „Герой на народа“, но изглежда като декор от филм на Тарантино -пейките скърцат като морал на футболен агент. Публиката разбира се е от 63 човека, включително двама дядовци, които дъвчат семки и псуват и едно куче, което явно е дошло да се изходи, но е решило да остане.
А след загубата идва най-смешната част: анализът. В студиото – трима бивши футболисти и един експерт, който никога не е ритнал топка, но има PowerPoint с анимации. Сериозни физиономии, диаграми, черти по екрана, все едно планират ракетно изстрелване към Марс.
- – „Губим, защото липсва дълбочината в прехода между линиите.“
- – „Трябва да върнем духа от ’94-та!“
Аха, да! 94-та! Светото четвърто място. Нашето национално оправдание за всичко. Паднем ли от Малта – „Ама помните ли САЩ ’94?“
Футболист си направил селфи с хавлия на главата в 0:4 срещу Гибралтар – „Ей, ама тогава бяхме четвърти в света!“ Само че… медалите във всяко състезание са три и биват златен, сребърен и бронзов. Четвъртото място е като да си на купон, да стоиш до дансинга цяла вечер и накрая някой да каже: „Мале, тоя к’во яко стоя до музиката!“ А ние си се хвалим с това вече 30 години.
И докато „нашите момчета“ подписват договори с отбори от втора унгарска лига, а националният селекционер дава интервю пред блокче с разбит асфалт и казва „Продължаваме напред“, някъде в публиката един фен стиска шалче, псува тихо и си мечтае…
Да види футбол, в който има повече игра и по-малко гел.
Повече голове и по-малко татуировки на гръцки.
И най-вече – коментатори, които осъзнават, че това е футбол.
Не е дипломна работа. Не е философска школа.
Това е игра. За публиката. За децата. За смях. За радост.
Макар че… докато гледаш нашите, смехът си идва сам.
Не бързай да затваряш този прозорец – имам какво още да добавя! След мача идва пресконференцията. Там националният селекционер, облечен в костюм, три размера по-голям от егото му, застава пред микрофоните с изражението на човек, който току-що е разбрал, че Wi-Fi няма.
„Труден мач. Видяхме добри неща. Не успяхме да реализираме положенията си. Но се надявам, че с времето ще се видят резултати.“
Да, с времето. Примерно през 2147 година. На Световното първенство на Марс. А до него (селекционерът) седи капитанът на отбора – млад талант с псевдоним като от Инстаграм: Deni_TheReal10. Той казва, без да мигне:
„Беше тежко. Футболът е такъв. Понякога печелиш, понякога другите са по-добри. Но важното е, че се раздадохме.“
Справка от мача:
Километри пробягани от Deni_TheReal10: 1.4
Докосвания с топката: 7
Фризьорски посещения преди мача: 3
Сторита в Инстаграм: 9
А ако случайно стане чудо и победим някой отбор, цялата държава влиза в транс. Вечерта на победата се превръща в национален празник. Журналистите вече говорят за „новото златно поколение“, въпреки че последното „златно“ поколение буквално вече продава дограма. На другия ден министърът на спорта прави изявление: „… тази победа е доказателство, че инвестициите в бази и детско-юношески футбол дават резултат.“ А реалността е, че в базата в Самоков топките още се пълнят с въздух от гумаджията в града, а тренировъчната зала е наета от танцова школа, защото футболистите не могат да си плащат наема.
И нека не забравяме най-важната част от футболния ни живот – феновете. Феновете у нас са всичко – треньори, лекари, диетолози, богослови. След мач на националния отбор можеш да чуеш изказвания от типа:
„Трябваше да играем 4-4-2 с обратно пето, както направи Шахтьор Донецк през 2009-та.“
„Ние едно време как ги биеме тия, бе?“
Да, ама това „едно време“ беше, когато баничките струваха 20 стотинки, а футболистите още нямаха договори за реклама на протеинови палачинки. Ако все пак ти се случи да отидеш на мач от родната лига, там вече е шоуто на шоутата. Стадион „Бурен Смях“ в село Долна Мъглява. От трибуните се чува баба с буркан компот, която вика на съдията „Да пукнеш, бе, кривоглед!“, а до нея седят трима фенове, които пият ракия от шише на „Фантичка“. На терена: нападателят на домакините, който вчера е бил водопроводчик, а днес носи капитанската лента. Той е голмайстор на отбора, въпреки че има физика на хладилник с крака. Но пък играе с душа. И с шкембе.
След края на мача треньорът на отбора от Трън заявява:
„Играха добре момчетата. Тренираме два пъти седмично, но с хъс. Ако ни дадат още 3 топки и чифт чорапи, ще станем фактор в Европа.“
Българският футбол не е просто спорт. Той е драма, фарс, реалити и стендъп в едно. И докато имаме футболисти с диаманти в ушите и празнота в центъра на терена, ще имаме какво да гледаме. Със сълзи от смях и вежди, по-изписани от есе на матурите. С топки в аут и надежди в миналото. С коментатори, които могат да обяснят защо „въглеродният отпечатък на схемата 3-5-2“ е причината за загубата от Сан Марино. И най-важното – с публика, която не се отказва, защото… ей го, бе — помните ли ’94-та?
Елвира Нюню
