Направете един експеримент още сега. Опитайте да се погъделичкате под мишницата, по врата или по стъпалото. Какво се случва?Най-вероятно нищо особено. Сега помолете някой друг да направи същото. Изведнъж започвате да се смеете, да подскачате и да се опитвате да избягате.
Но защо? Ако движението е същото, защо мозъкът реагира толкова различно? Оказва се, че причината е една от най-впечатляващите способности на човешкия мозък.
Мозъкът винаги знае какво ще направите
Всеки път, когато решите да помръднете ръката си, мозъкът не само изпраща команда към мускулите. Той едновременно изпраща и своеобразно „предупреждение“ до останалите части на нервната система. Така мозъкът вече знае какво усещане предстои да получи. Когато собствените ви пръсти докоснат кожата ви, мозъкът казва: „Спокойно, аз го планирах това.“ Затова усещането не е изненадващо и реакцията е много по-слаба.
Гъделичкането работи най-добре, когато не знаете точно кога и къде ще бъдете докоснати. Когато друг човек се опитва да ви погъделичка, мозъкът не може да предвиди с абсолютна точност движението му. Именно тази несигурност активира по-силна реакция. С други думи, гъделичкането е по-малко свързано със самото докосване и повече с елемента на изненадата.
Да, учени са отделили време и средства, за да разберат защо хората не могат да се гъделичкат сами. При експерименти участници управлявали специални роботизирани устройства, които ги докосвали. Когато движението било напълно предвидимо, почти нямало реакция. Но когато учените добавяли дори минимално закъснение между движението на човека и докосването, усещането за гъделичкане се увеличавало значително.
Само няколко части от секундата били достатъчни, за да объркат мозъка.
Защо изобщо се смеем?
Това е въпрос, който все още няма напълно ясен отговор. Някои учени смятат, че гъделичкането е еволюционен механизъм, който помага на децата да развиват социални връзки чрез игра. Други предполагат, че то е начин мозъкът да тренира реакциите си към неочаквано докосване в уязвими части на тялото. Интересното е, че човек може да се смее неудържимо от гъделичкане, дори когато изобщо не му е приятно.
Изключително рядки са случаите, в които има хора, които могат да се гъделичкат и сами. Някои изследвания показват, че при определени неврологични състояния способността на мозъка да предвижда собствените движения може да бъде нарушена. В такива случаи човек понякога реагира на собственото си докосване по начин, подобен на истинско гъделичкане.
За повечето от нас обаче мозъкът е твърде умен, за да се хване на този номер.
