Стана традиция по това време на годината да обсъждаме новината за трето класиране в Софийския университет. Ще има и четвърто, но ще го нарекат допълнителен прием. Темата събужда тъжни размишления за катастрофата на българското висше образование – защото ако най-старият и авторитетен университет в България не успява да събере желаещи, какво остава за другите!
Факт е, че се стигна до неконтролирано разрастване на университетския бизнес. Вече няма голям провинциален град, в който да не е отворен поне филиал. За местната власт това е самореклама, защото децата остават у дома. За родителите пък така се избягват тежките харчове по издръжка на детето в София. Всъщност тази „местна“ тенденция унищожава основния смисъл на висшето образование: младите да се откъснат от познатата среда, да поживеят в друг свят.
Не знам дали си давате сметка, че Софийският университет вече буквално отговаря на името си – доста повече от половината студенти са софиянци. Ако ще е гарга – да е рошава, си казват родителите и наместо в столицата пращат децата направо в Германия. Където впрочем – ако пресметнеш стипендии, общежития, стол, библиотеки – май не излиза по-скъпо от тук. А чуждестранни студенти България почти не привлича – не само защото нямаме достатъчен престиж, а и защото нямаме курсове на английски, кампусите ни са в безумно състояние, Студентският град в София е просто изпитание, а административните пречки – мъчителни.
Висшето образование се масовизира и в останалия свят
Междувременно в света се стигна до обща масовизация на висшето образование. Малко под 30% са висшистите у нас (демографията е винаги под въпрос, защото не знаем колко точно сме тук); към 40% е делът им в ЕС и САЩ. Между 2001 и 2014 година броят на университетите в Китай е скочил от 1022 на 2824! Постепенно се движим към свят, в който ролята на средното образование ще бъде поета от висшето и не случайно нови леви лидери като Сандърс в Америка или Корбин в Обединеното кралство говорят то да стане всеобщо и безплатно.
С какво право тогава можем да искаме ограничаване на приема? Който е решил – да учи. В много частни университети просто няма приемен изпит, ролята на цедка играе готовността да си платиш таксата; в страни като Франция пък се смята, че е гражданско право да се запишеш в първи курс, макар и да отпаднеш по-нататък. Проблемът в България е не просто в това, че почти всеки вече може да се запише, а че веднъж записан, почти сигурно ще завърши, освен ако не му скимне нещо и изчезне, което при нас се случва с кажи-речи половината студенти. Самото финансиране е направено така, че преподавателят няма никакъв интерес да скъса студент, защото програмата му губи „клиент“. Ако имаше държавно изискване всяка година да отпадат по, примерно 5% от студентите, щеше да е съвсем друго.
Или да си представим такава форма на оценяване: дават на преподавателя определени количества бележки – примерно 20% шестици, 20% петици и тъй нататък, които той разпределя между записалите се в курса. Дали оценката няма да добие повече тежест отколкото сега, когато колеги пишат отгоре до долу отличен, за да им е мирна главата? Още по-трудно изглежда у нас създаването на каквато и да е йерархия. Страстите, които избликнаха напоследък около оперната прима, пожелала да стане учител, добре илюстрират това. Просто не може да има авторитети, освен онези безотговорни колеги, които разправят небивалици по медиите. Когато се раздават награди или финансиране, обичайното решение е на калпак, за да не се сърди никой. Политици, писатели, художници – трябва да са умрели отдавна, за да ги оценим. Приживе – това е почти невъзможно.
В тази култура, разбира се, няма как един университет да стане елитен – СУ получава някакви бонуси за своите първи места в класациите, но дотук те са символични. Колкото и странно да звучи – заплатите в много провинциални университети са по-високи. Последният удар бяха заплатите на учителите – оказва се, че начеващ учител ще получава повече от асистент и колкото доцент. Парите не са най-важното, разбира се. Проблемът е в това, че няма никакво значение откъде ти е дипломата, камо ли – какви оценки си имал, кой ти е преподавал. Работодателите искат човекът да може да работи на компютър и да знае английски, за другото – те ще го обучат. Ако някакви институции имат нужда от изследване – обръщат се към неправителствени организации, а не към СУ или БАН. Самите учени непрекъснато правят проекти, които да предлагат на някого, и които така и си остават в чекмеджето. Вярно, че има мързеливи, некомпетентни и неуволняеми хора в тези среди, но тук говоря за принципа. Масовизацията на титлите и званията при министър Игнатов тотално ликвидира подбора на кадри: сега всяко учебно заведение си прави конкурс и назначава когото реши с близка до стоте процента успеваемост.
Да спомена и катастрофалния пропуск СУ да влезе в новата европейска мрежа от университети – не влезе, впрочем, нито едно българско висше учебно заведение. Дали работата е от немукаятлък или пък са се появили някакви обективни пречки – ще питаме ректорското ръководство по време на изборите наесен. Но резултатът от това самоизолиране от европейския процес – мисля е ясен за всеки. Бизнесът не спира да говори, че не се подготвят специалистите, от които има нужда. Но тази работа не е така лесна, защото в един момент трябват едни работници, в друг – други. Нали помните как ликвидираха инженерните специалности през 90-те, защото вече нямало нужда от тях? Сега години наред не могат да се възстановят.
Тази година в СУ отново на първо място е психологията, макар че не си представям къде точно си намират работа завършилите. За скандинавистика – ясно, там има чудесни стипендии; компютърните дисциплини са супер платени, графичният дизайн – привлекателна фантазия за младите хора. С медицината аз лично мисля, че университетът сбърка, защото нямаме ресурс за това обучение и може би затова желаещите са малко. Но защо няма кандидати в точните науки? Вярно, че вече нямаме много индустрия, но пък възможностите в чужбина са огромни. Предполагам, че младежите се плашат от трудното следване.
Защото извън няколкото държавно регулирани специалности, висшето образование май става все повече въпрос на преживяване. Не е ясно за какво точно ще ти послужи в живота, къде ще те отнесе вятърът догодина. Затова и не инвестираш в много тежки и дългосрочни проекти, развиваш широка палитра от умения, способност за адаптация. Може би в тази посока следва да преустроим нашето образование – младежите да прекарват повече време в стажове, участие в проекти и изследвания, пътуване, творчески занимания. Да изграждаме личности, а не просто кадри./ Източник: dw.com./коментар на проф. Ивайло Дичев
